Дори морето да обърне гръб
Накуп аз призори не бях събрал
все още звездните карфици,
когато хвърли своя свилен шал
луната в моите зеници
и после се наля с кайсиев дъх
и скъса златния си корен.
Изтече изгревът, ранен до кръв,
над къщи, улици и хора.
Вълнáта с тъмносиния си плащ,
загърна пясъка изтръпнал,
Познах по пустия и мокър плаж –
от мен че някой си е тръгнал
Настръхнал, бризът в миг се разпиля
във стон и шепот на ракита.
А ти, когато с прилива се сля,
за сбогом нищо не попита.
Душата ми е мида с пукнат ръб,
загубила безценен бисер.
Дори морето да обърне гръб,
на свечеряване върни се!
© Слави Тодоров All rights reserved.
