Дори след теб
Не беше сутрин. Този изгрев бе
началото изконно на живота.
Роди ми се в прозореца небе
и звъннаха по него птичи ноти.
Изплувала от снощния порой,
разпери се зората, после кацна.
Ухаеше на хляб. И на покой.
Изтрих последните дъждовни капки –
осъмнали в очите ми без срам
(не ми остана мъка от валене)
и вперих тихо взора си натам,
където съм сама и променена.
Порасна слънцето като олтар.
Отдръпнаха се сенките виновно.
Разбрах, че е светът преклонно стар
защото след нощта е ден отново.
Че времето се движи все напред.
Че тъмното и светлото са цяло.
Не беше сутрин. Всъщност бе обет,
че всичко ще започне отначало.
Направих си кафе. С лъжица мед
(оказаха се капките горчиви)
защото знам, в космическия ред,
дори след теб отново ще съм жива.
© Миглена Миткова All rights reserved.
