Прибрах си реколтата – беше ми доста.
Стоях край софрата с бездомници – гости.
Летят зад стъклото разрошени птици,
кълват разпиляната, златна пшеница.
За всички намерих и зрънце, и дума.
Изпратих ги после – в простори, по друми...
От тяхната радост в сърцето запазих –
любов щом посееш, не жънеш омрази!
Спестено от бял ден не сложих – за после.
Пир пищен ли иде, в оскъдица пост ли?
До другото лято, когато пак жъна,
щурец ли съм, мравка ли – все ще осъмна. ...