Достойнството ми е позор
В калта очите не потапям.
Аз вярвам още в чудеса.
Едното чудо щом отпратя,
овесвам друго на врата.
Нямам време да се цапам
в неведомият земен път.
Навярно и греша понякога,
но вълци нека грях ядат...
Корят ме вежи и невежи,
че крив съм бил и неразбран.
Един поне да отбележи,
дали съм гордост или срам...
Но доблестта под камък дреме
и никой няма интерес
да бръкне там и да я вземе,
повярвал във едната чест.
Стоя самотен като врана,
но в кал не спирам своя взор.
Не бъркайте в гнояща рана.
Достойнството ми е позор.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
