Дотогава
По пижама при мен се промъква денят
и отмята завивката леко.
— Вън снежинки, ми казва валят, ли валят,
отмести се, да легна, човеко!
Пак добре, че съзрял е човешкото в мен,
все по-рядко с чувствам такава.
— Хайде, лягай, че тъмно е! Нощ, или ден,
а за мене е време да ставам.
Сто безсъници чакат и с гладни очи,
ме следят от нощес от ъглите,
ако стане ти тъжно, за мен поплачи,
че в сълзите ти смисълът скрит е,
да се вдигна от своето топло легло,
щом петлите заспали са даже.
И съня ми красив, за било, не било,
сънен стих на света да разкаже.
Китка астри във вазата, мъркащ котак
и в камината шепа шишарки...
Спи денят, луд поет от зори е на крак
пише думи красиви и ярки,
да събуди града и да хукнат навън,
хора бързащи нейде, мотриси...
И да стреснат деня му в най-сладкия сън...
Дотогава, поете, пиши си...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
