В скута ми полегна тишината, сгуши се във моите ръце,
пуснала къдрици тъмнината, галеше ме с вятърно лице.
Мислите ми някъде летяха, махаха безцелно със криле,
нямаха посока, но се спряха, нежен глас покоя им отне.
Спомени рояк ми налетяха, кацаха по мойте рамене,
галеха ме, други ме кълвяха, късаха от моето сърце.
Твоят образ виждах в тъмнината и протягах двете си ръце,
беше си отишла тишината, стапяше се твоето лице.
Две очи останаха накрая – въглени блестящи във нощта,
изгориха ме, бе Ад във Рая, огън лумна в моята душа.
Мислех си – добре, преболедувах, ето, вече скърших този клон,
няма повече да се преструвам, то, сърцето няма си закон. ...