Дойде декември и душата му е бяла
Дойде декември и душата му е бяла,
сънува сняг градът ни и с ръмежна жал,
врабец притихнал в мокри клони се е сврял.
Оплаква златната си есен на раздяла.
А тя, с любов и нежност топлина раздала,
покрива си косите. От мъглата шал
ще скрие кичур – много рано побелял,
за да не видят, че си тръгва остаряла.
Врабците градски я изпращат и за ден,
декември грейва в сто витрини отразен.
А гълъбите гукат. Празен е фонтанът.
Окичените къщи – празничен шпалир,
забравят есента... И тя върви безспир,
от нея три листенца обич ще останат...
https://youtu.be/8iDLiyDTwc8?si=vG6tCMZAkdLFOFcL
© Надежда Ангелова All rights reserved. ✍️ No AI Used
