Снегът покри набързо блокове и къщи,

храсти и дървета, улиците на града.

Дръвче излъгано от няколкото топли нощи,

напъпило, от студена болка зарида...

Ледът скова му вейчиците крехки.

Снегът посипа розовия цвят.

Сгрешило в свойте първи стъпки,

то бе открило истината в своя свят.

Снегът, студът, снежинките тъй мили

за него бяха те присъда и палач.

И никой, никой днес не го закриля

в предсмъртния му стон, в последния му плач.

Сгрешило, а природата  за грешка

не съществува,  липсва извинение.

И само май при нас е тя човешка...

Очакваме я даже като задължение.

Никой ли?!... Опитва се врабчето,

само примиращо от студ сега,

да го стопли със свойте крачета,

подскачайки, мърморейки, сърдито на студа.

                                                   Февруари 1986г.