Дуалистично
Духът смутен към тялото изрече:
"Тъй лесно е за теб на този свят!
Живееш в своето блаженство
живот на много радости богат.
А аз нещастен бродя по света,
измъчван от безброй съмнения,
отравян често от тъга и суета
и от разяждащите угризения.
Във нощите ми царства мракът
на хилядите ми изгубени мечти,
а в свойте дни унило се търкалям
в усмивки скрил събраните сълзи."
За много дълго тялото се умълча,
обмисляше то горното твърдение.
Поискало с любов духа да утеши,
към него се обърна със решение:
"Аз може да съм крехко, тленно,
но вечно моя е и твоята тъга.
След всеки твой измъчен порив
забива се във мен една стрела.
Очите ми изплакват твойте болки,
с ръце и устни давам любовта ти.
Сърцето ми се свива много силно,
щом в теб бушува пак страхът ти.
Без мен не можеш, без теб не мога.
Това е, казват, наша орис и съдба,
да бъдем винаги един до друг
и да споделяме и радост, и тъга."
Оставям ги да си говорят дълго.
От разговора им във мен шуми,
но сякаш и спокойствие намирам
в безкрайните им детски препирни.
© Лора Петкова All rights reserved.
