Духът на къщата
И вече никой там не ме очаква.
Замина лятото във дъжд след татко,
а подир него тръгна есенната киша.
Снегът след тях ми обеща да пише.
Напролет, зимната забрадка,
пристегната на възел във комина,
наказа го, че мъката с дима не си изплака -
задръсти кюнците със сажди, и го срина.
А мама се уплаши и затръшка:
- Къде ти нов комин на стара къща!
По-сладката череша си отиде първа.
Маната черна я изпи, плодът изсъхна.
А другата - съвсем се е прегърбила,
подпряна в здравеца, очи в земята пъхнала.
При мама се засели самотата.
Изкара четири години на квартира.
Чорапи вълнени през лятото плетяха,
прогнозата за времето все слушаха в ефира -
кога да изперат, кога бръшляна да подкастрят,
преди да мръзне - качето с водата да изпразнят...
Но случи се. Похлъзна се. Светът се счупи.
Небето в двора падна. И остана.
След три месеца и навеса се срути
в деня, когато Бог прибра и мама.
Дочувам момини сълзи там, подивели,
притискат се в дувара, пеят бяло, бели…
Oт триста километра, рано в три, в неделя
събуждат ме далечните им трели:
- Стани, ще закъснееш, в пет е влака!
Ела! Духът на къщата сега те чака!
© Теди Савчева All rights reserved.
