Думите не стигат
Под жълтата умислена луна
под стряхата затрупана от шума,
невинна се усмихва любовта,
забравила, че има много думи.
Но те не стигат, даже да са в стих,
сърцето на поема не прилича -
където се обръща огън в лик,
а камъкът като сълза се стича.
Как искам да повтарям, но не би...
Онези думи станали банални -
не стигат ми и ехото дори
не ги повтаря, толкова са празни.
Затуй ще си измисля синева,
където мълчаливо ще рисувам
една огъната от страст дъга
и тяло със извивки на цигулка.
И тъй без думи ти ще разбереш
преди смъртта си, как изглежда Раят.
Страхувам се, дано не си слепец...
Че думи не намирам и за края.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
