Душа
Разбрах какво ù трябва на душата –
един прозорец, виждащ надалече.
През стаите, оградите, бетона
навсякъде да литне може вече.
Ръцете свои детски да протегне,
водата във морето ще погали,
на вятъра с крилете ще избяга
и ще се върне, истинска и цяла.
Душата може като някой скитник
вековните дървета да прегръща,
на облака кълбата да разплита...
А времето ù никога не свършва.
Край огъня на слънцето танцува
с чандан от бяло, жълто и червено.
От мене сякаш тръгва тя и чудно
как аз се сливам с нея, свела чело.
© Елена Желева All rights reserved.
