Душата ми... е гола
Душата ми е гола... като истина,
съблечена във пътища и висини,
и беззащитно скитаща в просторите,
крещи безгласно, търси се в следи.
Във дните бяга, в нощите се връща,
а тялото ми... като изоставен дом,
приема я, разкаяла се скитница,
молитвено завръща се... подслон.
И отмаляла, тихо стъпва... и вали,
прегръщам я, след дългото сбогуване,
разравя живи въглени... кърви,
приемам я... в безпътното пътуване.
Душата ми е гола... като истина,
от раните... изплита топла дреха,
от радости... пулсиращо тупти,
живеем заедно... с една утеха.
И всеки ден... е скитащ вятър,
и всеки час... е сбъдната мечта,
и всеки миг... е с нещо недорасъл,
тленно тяло... и една душа.
© Силвия All rights reserved.
