Душата ми е като стара къща
все скърца с двери опустяла,
а нощен вятър... зъл, обгръща
тъгата тук – едничка, оцеляла!
Парченцата разбити стъкълца,
оставят ли в тъмата ми надежда?
Пустеят празно тъжни стъпала,
в безвремие навътре ме отвеждат...
...дрънчат и пукат празните окна,
излива се вода с пороя... черна,
сред грозната, зловеща тишина,
таз сграда е любовница - неверна!
Тя, спомня ми за мигове в омая,
изпълнени с любовно див екстаз,
на бездната потънал във безкрая,
се питам без любов, що знача аз?!
09 юни 2016 г.
© Владислав Недялков All rights reserved.