Душата ми се свива, като точица!
Пред прозореца ми клонче оголяло,
почерняло, от нестихващия сняг,
но отмине ли зимния сезон и отново
пъпчици ще се явят, ще разцъфнат,
в зелено, като море, заляло сухия бряг.
Душата ми се свива ,като точица пред
зимата, и очаква допира на, пролетта,
когато ще разцъфне в бяло цялата,
ще се раздвижат соковете й, като огън
могъщ и ще може отново, да прегръща.
Всичко от природата се направлява,
след тъмна нощ, появява се луната,
лудее вятърът, после стихва умълчан,
тъгувам аз, но усмихната ли е съдбата,
животът продължава, дори не разбран.
Затова ги има четири сезона, вечни са,
те не се променят, а променят нас,
и късно през нощта ни навестяват,
успели, да откраднат от съня ни – час.
И ако мъничко на тях заприличаме,
да си говорим с вървящите, до нас,
да ги разбираме, дори да ги обичаме,
то тогава не сме живели напразно,
а животът ще живее заради нас!
© Миночка Митева All rights reserved.
