Препускам аз из тихите пътеки на живота
и гоня се със ветровете на безбрежните мечти,
във всичко отразява се душата ми сирота
неразбрана вечно - карма е, уви...

На коридора пуст не мога и да видя края,
несигурно потеглям, вперил погледа напред,
че никъде не ще достигна, няма аз да осъзная,
успокоява се душата ми сирота, че всичко е наред.

Обидите, които пръскаш срещу мене,
ще се ударят о стена от фалш и суета
и ще казвам “ооо, на мене не ми дреме”,
но ще лъжа подло себе си, а не света.

И ще легна аз, потънал във забрава,
сред буйните огньове на безмълвния ми ад,
душата ми сирота ще се пръсне на парчета
и ще завали над вас като кристален град...