Душата на града
Слънцето, златното още е тук,
слънчево зайче лъжливо намига.
Врабчо не литва към топлия юг,
шепа зрънца и комин, туй му стига.
Своите рошави, мокри перца,
с човка реди, търпеливо и вещо.
Зъби се зимата, с триста лица
малкото птиче оглежда зловещо.
Хапчица, топличка тръпнеща плът,
зимният вятър за него гладува.
В топлите стаи човеците спят,
никой врабецът премръзнал не чува.
Уж е врабец, някой тъй ще рече,
спомен за слънце така му отива.
Слънчево зайче, в сърце на врабче.
Град, зимен град. И душата му жива.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
