Забравил бях, че клоуните плачат,

но глупавият грим дори не трепна...

По него и сълзи не се закачат,

щом тъпата усмивка там му лепнат...

Ехти смехът, ала у мен е пусто

и никое лице не виждам ясно,

че болката превърнах във изкуство,

а после тя с душата ми се срасна,

но колчем огледалото сърдито

във мен през моите очи се взира,

изхвърлям с гняв усмивката протрита

и всеки път по нещо в мен умира...

Сега съм сам - стерилен отпечатък,

налудничава, пагубна идея

и все по-сам, до другия спектакъл

със мъката в сърцето си ще тлея...