Душата ми е храм! Събирам болка!
Всичко неизказано си трупам и мълча.
Камбаната ми стене, бие на тревога!
И пак виновна съм! Виновна, без вина!
Затварям храма тъжен и се свивам.
Със себе си оставам в мрак и самота.
Опитвам се да разбера, но не разбирам,
какво сгреших, пропуснах, не видях….
Душата ми е храм! Затворих тежката врата.
Подпалих го! Гори! И пламъка прегръщам.
И знам, че нямам сили нов да изградя…
не мога …аз вече няма са съм същата!