Душите ни
ДУШИТЕ НИ
Понякога са стар таван душите ни,
с ненужни вещи и житейска прах,
сребристи паяжини сред гредите
като гирлянди мъх висят по тях.
Понякога животът трупа тука
сред дни изтлели някъй спомен стар;
просветва през невидима пролука
случаен лъч като случаен фар
и в ярката му светлина прелитат
прашинките на вечното “преди”...
Понякога са стар таван душите ни
и пукат престарелите греди.
Но друг път,
сред праха на дните прежни
заровен като древен вехтошар,
съзираш дъбови дъги ковчежни,
старинен скрин, сандъче с катинар.
И трепва старото сърце, и сякаш
сред тези вещи, спомени, лъжи
забравено съкровище те чака,
имане в стария сандък лежи.
А всъщност по сандъци, в чекмеджета
събират прахоляците до днес,
любов наивна – като сухо цвете,
две-три бележки с нечетлив адрес,
една отдавна отболяла болка,
писма, надежди, спомен избелял
и късче стар живот.
Какво ли толкова
човек в едно ковчеже би събрал?
Но сякаш старо лъскаво имане
проблясва под отколешната прах.
Душите ни са може би тавани,
но има и съкровища по тях!
© Валентин Чернев All rights reserved.
