Заварвам всяка нощ
в една и съща сцена,
майсторски изпипаната постановка
режисирана от нашата Вселена.

Само вятъра преборва тишината,
нарамил зимний студ.
Подпрял и небосвод, и планината,
до безкрая сняг подут.

Със свирепи погледи звездите
пробождат всеки замръкнал минувач.
Заробени като с вериги към нощите.
Наложници на всеки здрач!

Навярно пламки пещи до една!
Навярно сърца на чужди светове!
Навярно ковачници на нашата съдба!
А за нас едно небе...

Силно и беззвучно ръкопляскам,
но май на спусната завеса...
Започва да се вдига със деня,
но аз си тръгвам, свършва моята пиеса!

Оставям името на мястото си
и отивам да поспя.
Някой ще се облече със него
и ще играе мен, за през деня.