Дванайсет без петнайсет
Живея в приказка. Но без петнайсет.
Накрая нещо все не и достига.
Пред стълбите ме чака не каляска,
а крантаво магаре. Без талига.
Прозорците на църквата са слепи.
Запалвам свещ по-приказно да стане.
Цветята за иконите са репей,
откъснат вместо диня от бостана.
Какъв бостан? Това са си кратуни,
завзели са поляната с надежда.
За криводушните съм малоумна,
а в истината те не се оглеждат.
Не се страхувам да целуна жаба,
да подкова накуцващо копито.
Но приказките свършват. Продължава
животът-грубиян да ме връхлита.
Последните минути пак изтичат,
стрелките ще се спънат в два-три мига.
Часовникарю, твоето момиче
в измислена каляска е. Пристигай!
© Мария Панайотова All rights reserved.
