Две шепи думи
Смълчан и тръпнещ град – сивеещо небе,
цял ден дъждът се кани да изплиска
от локва спомен. Лято бе или не бе?
Септември вее пъстрата си ризка.
А панаирът – шумотевица за ден,
от люлки, детски смях и стара песен,
в стрелбището разстрелват сякаш мен
и дават ви подаръка чудесен –
сърцето тупкащо на някакъв поет.
Той само външно на човек прилича.
На люлките се смее, сякаш е на пет,
в стиха му всички болки коленичат.
Да го помилват ли? Та той е за разстрел!
Такава орис нему най приляга.
Сърцето му сега един хлапак е взел,
дъждът пристига... Шапка на тояга...
Без него този свят по-весел е. Кръжи.
Върви си до безкрайност панаирът...
Хлапето нейде там сърцето му държи,
две шепи думи – светят, не умират...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
