Двор за самотници
И този двор без младост опустя.
Остана орехът и многоръка джанка.
Пейзажът - дрипав, а във него тя -
да влачи тяло и душата-сянка.
Прескочи плета черният котак.
Притихна непогален, онемял чекръка.
А времето - с един навехнат крак,
закуца подир друга хорска мъка.
Зазъзна стогодишният перваз.
Да не повярваш - вън е посред лято.
На кой да рекне нещо тя на глас,
освен на щурия, прегракнал вятър.
А орехът - с одежди на монах.
И джанката, и той са насред нищото.
Не знаят те, какво за Бог е грях,
но скриха таз душа под коренищата.
© Юлия All rights reserved.
