Дяволът
Много е мрачно, навън и в ума ми, само глас, един кадифен звън разсейва тъмнината...
В поля заблатени
блещука пролетна свещ,
светлина плаха и тиха,
потиснат зноен копнеж.
Стъпка по стъпка,
през торфища мрачни
цъфти розова пъпка,
в одежди фини и златни.
Ето ме идвам отново
на прага на светите земи,
дяволът гледа ме строго
с искрящи от завист очи.
С роба от огнени, диви езици,
поръсена с изтлели звезди
с шест броя огърлици,
от изгубени, грешни души.
Прости ми не мога да мина,
той мята огньове по мен,
измина цяла година,
в борба и живот споделен.
Зад пламъка вечен подай ми ръка!
Не виждам през изгорелите думи,
не мога да го сторя сама,
Дяволът впил е нокти в ума ми!
© Радост Димитрова All rights reserved.
Работя по въпроса 
