Дъбът...
Живея от години в моя град
и до нас, съвсем тъй до тротоара,
живее и дъб, към век навярно –
устремен в небесата, необхватен…
Дърво свещено – в родния ми край,
при нашето колибище прастаро,
има мъхеста, дъбова гора –
май вятърът оттам, жълъдче довял…
Дъбът, с Божия помощ, пораснал,
от слънцето мощ и жилавост събрал…
Могъщ – от чудна приказка, сякаш,
тук, корона дивна разгръща сега…
Стъпваме под нея през есента –
по килим кафяв, от жълъди постлан…
Но от дъжда отиват нахалост,
уви, превръща той жълъдите в кал…
© Дора Пежгорска All rights reserved.
