Дъга
Дъга
След дъжда се раждаше дъга,
извисяваше се над окъпаните сгради.
Красива бе, не изпитваше тъга
и завиждаха ù и стари, и млади.
Изящна бе със своята снага,
изплетена от дъждовни капки чисти
и горда бе във свойта самота,
отхвърлила и щастие, и мрачни мисли.
И казваха - тя нямала душа,
тъй нямала и грижи, и тревоги,
от нищо се явила на света,
и слънцето със себе си я води.
И радваха се всички при вида
на пъстрите цветове на дъгата.
Там някъде, в някоя долина,
едно момче хвана момиче за ръката.
А над тях тя зъзнеше сама,
отхвърляше всички слънчеви милувки.
Не за тях, копнееше за дъжда
и за неговите мокри целувки...
© Мирела Шопова All rights reserved.
