Дъжд
Не съм те търсил, ти ме сам намери,
откри ме пак и бях стъписан аз.
Накара всичко да се разтрепери
от твоя ромон, почнал с тътнещ глас.
Ще напоиш ли или туй сълзи са?
По кожата ми стича се море.
Ти вечно нужен, ала уморих се
от мрачното, от тежкото небе.
Щом тука си, то нека да прогониш
оня досадно сприхав прахоляк,
наръсил ни с житейските отрови –
като немит в живота си дивак.
Аз чувам, твойте капки ми говорят,
обгръщат ме с пречистваща вълна.
Нека докрай във мене да разтворят,
задрямалата пошла суета.
© Данаил Таков All rights reserved.
