Дъжд
Дъждът се
сипе проливно,
после спокойно,
трагично.
Спомени
връхлитат те
като гръм,
музика
от душевен
мрак лее се
мелодично.
Дъждът
отмива
само външно
сълзите твои.
Те сливат
се с буря
сърдечна,
остават
мисли
истинни и
голи.
Дъждът
сякаш в
теб безспирно,
силно, но
и тихо, тайно
шумоли.
Тишината
чуваш, река в
душата,
боли, пак
сами.
Дъждът
навява
оназ носталгия
студена,
безмълвен
е човек.
Връщаш
се към спомени
слънчеви,
превърнали
се вече в лед.
Дъждът
отнася,
промива.
И в небето
вижда се
мъгливо
луната,
в огледалото
на локвичка-
отражение на
сянка сива.
© Майчето All rights reserved.
