Колко рижо-златист листопад

по червени  павета площадни.

Не сънувам. Във звук и във цвят
бродят гълъби тъжни и гладни.

До фонтана със липсващи лебеди

(лебед да плува в фонтан...?)

скитник подритва  листата,

капещи от небесния юрган...

Всяка капка е  медно петаче,

сякаш валят гълъбови очета,

есента, пловдивската есен,

до фонтана ни бавно докрета.

Потопи си ръката ефирна

да погали дъждовните капки,

малки обечки – сребърни сфери,

разлюляха си мокрите шапки.

Идвай, есен, без друго съм тъжна,

тебеширено млечно небето,

можеш ли на него да ми нарисуваш

на есенния ден сърцето?