Дъждовено есенен Пловдив
Колко рижо-златист листопад
по червени павета площадни.
Не сънувам. Във звук и във цвят
бродят гълъби тъжни и гладни.
До фонтана със липсващи лебеди
(лебед да плува в фонтан...?)
скитник подритва листата,
капещи от небесния юрган...
Всяка капка е медно петаче,
сякаш валят гълъбови очета,
есента, пловдивската есен,
до фонтана ни бавно докрета.
Потопи си ръката ефирна
да погали дъждовните капки,
малки обечки – сребърни сфери,
разлюляха си мокрите шапки.
Идвай, есен, без друго съм тъжна,
тебеширено млечно небето,
можеш ли на него да ми нарисуваш
на есенния ден сърцето?
© Джулиана Кашон All rights reserved.
