Дъждовно писмо (спомен за 1984 година)
ДЪЖДОВНО ПИСМО
На Н.Б.
Ключът от твоя дом тежи като въпрос,
зададен в края на съня.
Главата ми продрънква като ключ,
захвърлен в джоба на Града...
А улиците ми повтарят телефонни номера,
които после ще забравя,
завихрят моя страх в мастилено безлуние,
трасират слепешком към задни входове
и празни листи за писма посоката...
... Дъждът постила буквите си
върху раменете
на всеки късен минувач,
но тайното писмо на твоето отсъствие
е запечано в среднощната ми памет...
Просмуквам се почти невидима
зад тежката врата -
сгъстена пара, синя като тъмната ми дреха...
... Окачвам на стената свойто мокро "Аз" -
да съхне, докато съм въздухът от стаята ти,
за да останат само стъпки, пръсти, глас,
докосване и шепотът на листите...
Пространството е свито
в телефонен диск,
огънат от въпроси...
Ала кого ли търся
и кого ли питам?...
Въпроси - като "SOS"
от кораб-призрак...
А отговорът е, изглежда,
заключен в черната кутия,
останала на дъното...
Или пък може би се крие
извън познатите ни
измерения?...
Или е тук, отвън,
под калните подметки
на страха?...
Кого ли питам и дали
ще има днес поне един,
когото да попитам
и да ми отговори истински?...
Но чувам само вятъра
и ресторантския оркестър -
как разхвърлят
едни и същи ноти
до побъркване!
Дъждът с невидим пръст чертае букви,
които бърза да изтрие
и сплита тънката си прежда
в образа на скитник -
огромен тъжен Скитник, който слага
върху дланта си кукления град
и ме измъква като червейче навън,
за да се скрия в мириса
на нощните му стъпки...
Така, отново себе си под смачкания шлифер,
прокрадвам се обратно към вратата ти.
Безшумно върху прага ще оставя листите,
които ще тежат от смисъл,
ако си останат празни...
... А после бавно ще се изпарявам
в защитната си дреха.
Едва ли ще е нужно
да я събличам вече -
втвърдила се като черупка
с разперени ръкави...
Плашило посред градския бостан,
обезцветено от писмото на дъжда.
Валентина Ангелова
© Валентина Ангелова All rights reserved.
