Дъждът на сбогуването
ДЪЖДЪТ НА СБОГУВАНЕТО
Напушва се и руква изведнъж
неканен, грозен, тъжен, непредвиден –
затропва по стъклата летен дъжд
и пука прегорели керемиди,
търкаля листи, брули дървеса,
вилнее безпощадно и сърдито
и с нокти чепка сиви повесма,
омесва с пепел калната си пита.
Ще облече дървото във костюм,
ще му пришие златни еполети.
А то ще приюти – без много шум,
светулчица, която да му свети.
И дом ли свия в тъмната му гръд –
ще разговарям вечер със листата.
Те ще поемат някога на дълъг път.
Но лято е. И повече от лято.
В драскулките несръчни на дъжда,
от лабиринта с криви браздулици
чия ли тайна ще му прочета –
навярно как да се превърне в птица.
Да потанцува с жерава нощес
в поля, от лунна светлина облени.
Ще премълча, че някой тръгна днес.
А да поговорим не остана време.
Притискана от глъч и суета,
не съм броила празните си крачки.
Дървото ме закриля от дъжда,
прегръщам го и тихо, тихо плача.
© Валентина Йотова All rights reserved.
