Дъждът за нас сега е всичко
Звъни дъждът прозрачен в парка,
а въздухът, зелено-плах, тръпчив,
в дърветата едва се мярка –
развян от вятъра сребрист мотив.
Ветрило сбира и пилее,
лицата мокри и слепú очи,
косите дърпа и се смее,
с мехурчетата в локвите мълчи.
Звъни дъждът прозрачен – помни
лицето ти, и локвите, и мен,
елите в рокли тъжно скромни
и оня въздух – приказно зелен.
На пейка с нас седеше тихо,
не вярващ вече в нищо, примирен,
не чу пленителните стихове
в дъха на утрото край теб и мен.
Но лъч отнейде го докосна
и дрехата му тъмна позлати.
И оживя тревата росна,
стаила в пазвата си две следи.
Днес минали са сто години,
елите тръпнат сгърбени, без глас.
А той все тъй стои застинал,
все чака някого – навярно нас.
В душите ни – вали хронично.
Дъждът за нас сега е всичко.
12.03.2002
© Мария Димитрова All rights reserved.
