Дълг
Той прие поезията
като наложница,
подарена от капризни
божества.
И дочу всеки стон
на вятъра в тишината.
Забавляваше околните
с непринудена изтънченост...
И римите звъняха лирично
в китарата на любовта.
Нима тя му е дарена
от рог на изобилието,
който вместо вино
наля в него талант?
И когато се родиха децата
на неговата Муза:
разбра, че словото на обичта
бе неговата съдба.
И продължава!
Другото е баналност –
работохолно постоянство...
И онова, което остава...
© Стойчо Станев All rights reserved.
