ДЪЩЕРЯТА НА МЪГЛАТА

Облякох си оная роба
с нея дето се родих -
Прокоба...
Късовете щастие
на вързоп събрах ги...
друго няма!
Преметнах го през рамо...

По същата пътека ще вървя,
от която съм дошла!
В стъпките си ще пия
жива, омагьосана вода...
Тръни ще си набера...
в кожата ще ги засадя!
Ще ги храня и поя... 
да ме пазят от лъжа!

Дрехата раздраха...
Истината - по-красива е премяна!
Не срещнах друго, освен измяна...
Гнилите ябълки не опитах,
макар и съблазнителни!

Косите посвияха...
житни класове някога бяха...
Ирисите побеляха...
Раните не заздравяха...
Белезите почерняха...
Дланите ми... изгоряха!

Сраснах се със Самотата...
Дъщеря съм на Мъглата!
А баща ми е Съдбата...

28 април 2020г.
©Екатерина Глухова - Негримирана Поезия