Един акорд
Един акорд
Един акорд отнякъде звучи.
Заслушвам се във него и отново
унесено, притваряйки очи –
отскубвам се от времето сурово.
Достига ме той леко и лети –
наблизо е, а може би – далеко?! –
обречен да разбива суети
във кòнтрапункт с вибриращото ехо.
Почти като в покана за дуел,
един нехранимайко романтичен
с китара свири, пръстите оплел,
припява си – защо не е обичан.
Във сенките на парка се е скрил
и сигурно е малко нетактичен,
а може да е нежен, да е мил –
красив да е и даже – артистичен.
Край себе си навярно е събрал
момичета, които да развлича,
с китарата си нежно е запял,
с очите си – целува и... съблича...
Дано поне открие любовта,
щастливо да е влюбен, да прегръща...
Един акорд, изпълнен със тъга,
копнежно в младостта ми ме завръща.
© Росен Гъдев All rights reserved.
