Един живот
Рай... това ли е? Помислих, че е бял...
Не ослепях, защото исках да те гледам,
и не посмях да те извадя от сърцето,
колкото и пъти да изчезваше.
Разбих десетки пясъчни часовници,
но от никой време не откраднах,
през пръстите проронваше се светещ...
Пясъкът!... Но нищо не показваше!
Сълзите си погребвах в снимките,
попиваха ги жадно като корени,
и образите се размазваха в ръцете,
но във мен стояха непрогонени.
Денят е мъртъв, а нощта проклятие,
ангелите никога не слязоха,
приказката се превърна във мълчание,
мислите разкъсваха и пареха!
Един живот, без право на живеене,
шега, болезнена изпратена от Бог...?
Един живот, без право на обичане,
поискаха го влюбени - живя го роб!
© Георги Зафиров All rights reserved.
