Един по-различен Снежен човек
-
Колко искам да зная на своята обич посоката!
По пътеките скитам, но няма кого да попитам —
всички снажни царе са далеч, бог живее високо
и с червени снежинки сезонно кървят ми петите.
Някой идва с шейна и прилича на коледен празник.
Мъжки думи, покрити със скреж, под брадата си крие
и закусва със сняг. После дълго целува заразно,
но не ставам Снежанка. След него летя еднокрила.
Като малко момиче се втурвам да правя пъртина
в най-лъжовните нощи в самотно-измислени зими.
Аз съм Снежен човек, и когато на някого скимне,
ми присажда сърце, но без право да моля: Пази ми го!
А снегът ми е жив, и готов да ме ражда отново,
и над мен да посипва заря от кобалтови копчета —
до последната зима, когато ще имам готовност
и за вечност, и гарван (до киша дано ме излочи).
Бях и гола бреза, че дървари до клон ме посякоха.
Ала нека! — снегът е дълбок и без страх ще изгния.
За какво са листа, щом и с тях съм по-жалка от всякога.
От калпака ми още дъхти прегоряла яхния,
но посрещам поредна шейна. На герои обръгнала,
вдигам тежка наздравица с пълна (с кръв бяла) гарафа
за това, че е тук! За това, че преди да си тръгне,
ще бележи снега ми със шарки от калните грайфери.
-
© Станислава All rights reserved.
