Един забравен театър
Танцувам аз сама с шепнещия вятър,
без музика, без стъпки в този тъмен театър.
Маските свалени с мисли недочути,
едно сърце, разбито на парченца,
играе в ролите прочути.
Като ангел без криле извисява се съдбата,
като лястовица без очи гледа в тишината.
И не зная накъде да тръгна,
да направя двоен пирует.
И във черна сянка се страхувам от този мой куплет.
Връщам се назад и слагам вечната си маска,
една сълза заравя спомените ми в черен пясък.© Кристина Йорданова All rights reserved.
