Единствен миг
Кажи, защо внезапно се намръщи –
заради епоса на скучния квартал?
Лирично отклонение ни върна вкъщи,
а аз не вярвам, че съм още цял.
Ах, този хор – същинско безоктавие,
циничен, зъл, до болка груб език,
а ние по средата като кактуси,
и между нас - среднощният ù вик
на любовта – загубена нацяло,
затворена в закони и врати.
Пияни сме - по тротоара кален,
прибираме се мокри – аз и ти.
Недей да бъдеш толкова намръщена –
банална случка, лош и груб език,
във стаята ни свети вместо бъдеще
пространството, превърнало се в миг...
© Ивайло Цанов All rights reserved.
