Една българка
(на един любим на сърцето ми човек,
защото зная къде е)
Ще стане рано от кревата.
Косата си ще забради.
Ще се умие на чешмата.
Пешкира с нов ще подмени.
Ще се разсъмне - хич не чака,
а тя не може да се спре,
помела двора и сачака,
успяла съчки да сбере.
Ще стори гозбата и млина.
Софрата си ще подреди
и там, пред Девата и Сина,
ще се прекръсти и шепти.
Ще си постави очилата.
Стъклата ще се изпотят.
Над тях погледне към децата
и куките ще полетят.
Денят и в работа ще мине.
Сизифов труд от пек до мрак,
а пък кахъри край родата
косите и ще посребрят.
Ще свири вятърът в комина.
Щурчетата ще заскриптят.
И ей-оттатък, там, до скрина
спокойно внуците ще спят.
© Красимир Дяков All rights reserved.
