Една история от края на нощта
на Мариела
От толкова лета той нея беше чакал,
а тя не знаеше, че ще го срещне там.
Ноември тихо зъзнеше в стъклата
на ослепелия от лунните лъчи таван.
В прегръдката на прашния сумрáк
те, двамата, разбраха проста истина:
Той – черен дявол, тя – ангел благ,
един за друг били са винаги орисани.
Момичето, с ръце по-леки и от бриз,
чаршафа бял отметна боязливо.
Снагата му потръпна – млад филиз,
а тя поруменя и стана още по-красива.
Изпи го с поглед, пълен с жар и свян,
и с пръстите си бледи нежно го събуди.
В гърдите му за миг възкръсна ураган
от ято снежнобели пеперуди.
Часовникът отдавна бе с ръждясало сърце,
но времето се спъна тук и се забрави.
От тъмния ù кок избягаха къдрици две –
клавишите му в нежност да удавят.
А после – непонятно и безшумно заваля
от нейните вселени – пъстри и дълбоки,
в един-единствен миг той глухо замълча,
с предчувствие за край и тишина жестока.
И бурната им страст роди мелодия от рая,
а всяка нота бе кристална есенна сълза.
И той разбра защо е в този свят нетраен,
когато нейните ръце творяха любовта...
Нощта изплака. Тя подгони скитащия ден.
А той потъна в унес – непотребен, онемял.
В съня му две вселени свиреха Шопен...
В съня безкраен на самотния роял.
© Даниела All rights reserved.
