Една жена... въздиша в своя сън
Една въздишка, онемяла в тишината
под капките на есенния дъжд,
се слива в тъмносиньото очакване
с диханието на обичаният мъж.
Една целувка, огнена, като разпятие,
разпалва устни да горят,
със пламъка си ален във зачатие
любовни думи да шептят...
Една ръка, по-нежна и от вятър,
косите гали с мисълта,
чe утрото е светлина, когато
лъчите се събуждат във една душа.
Една жена... в нощта въздиша
под сребърните капки тишина.
Една мечта в косите и се сплита
със шепота на падаща звезда.
И тя си пожелава сбъдване,
а тишината потреперва в звън.
Клепачите се будят на разсъмване,
мечтала е отново в своя сън...
под капките на есенния дъжд,
се слива в тъмносиньото очакване
с диханието на обичаният мъж.
Една целувка, огнена, като разпятие,
разпалва устни да горят,
със пламъка си ален във зачатие
любовни думи да шептят...
Една ръка, по-нежна и от вятър,
косите гали с мисълта,
чe утрото е светлина, когато
лъчите се събуждат във една душа.
Една жена... в нощта въздиша
под сребърните капки тишина.
Една мечта в косите и се сплита
със шепота на падаща звезда.
И тя си пожелава сбъдване,
а тишината потреперва в звън.
Клепачите се будят на разсъмване,
мечтала е отново в своя сън...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
