Понякога обичам да се връщам

към това, което е било.

Внимателно да пренареждам

спомени по горните полици.

Да поливам със сълзи

повехналите си цветя,

запазил в тайна колко ме боли,

че сам посрещам вечерта.

След купчина изпити чаши

и купчина самотни дни,

признавам, че горчи

щом си припомня,

какво за мене беше ти.

Спомени...

В приятелска наздравица -

жадувана, позната...

Разцъфва в миг на щастието аленото цвете.

Ние потъваме в глъчката, в тълпата,

но под масата са вплетени ръцете.

Оставаме заедно,

още един миг поне.

Оставаме двама

и правим свое клише

“И прозираме през него, голи,

както вените на цветето прозират

през диамантени капки роса.

Както огънят прозира

през шепата на въглена.

Както сънят прозира през клепачите.

Тайнствено и деликатно...

Магическо и само наше...

И всички въздишки на закъснялата есен,

дъждовна, кървава и пак само наша
са с цвета на двете капки кръв,

избили по твоята китка

и по моята разкъсана душа.

Усмивката на непознат не плаши.

И вятърът е мек.

И лекотата е престол.

И.....”

Но дотук...

Дотук с белия стих.

Напук на общоприетото

самотният човек не е свободен.

Сега всичко е бледо и много практично,

нашето “заедно” вече го няма.

Сърцето упреква,

но ние не го приемаме лично.

Дай след цялата отровна честност

поне веднъж да се измамим.

Аз зная, че повече няма да плачем.

Нито в безсмъртната любов ще се кълнем.

Но защо никой от нас не извика

след другия да спре.....