Дали от всичките надгробни камъни,
да не направя стълба, да съм близо?
Небето плаче, свило се от нямане
и си раздира облачната риза.
Не ми остана риза неразкъсана,
архангелите – до един високо.
Небетата – и седемте са свъсени,
и ми се губи вярната посока.
Днес ми е тъжно, дъжд гаси свещицата,
душата литва, в родните предели.
До мен седи съдбата, многолицата,
едничък съд за живи и умрели.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
