Едно сърце
Влакът потаен, ние сме двама
в топло и мръсно купе.
Аз все те виждам в лъчи обляна,
но все пак си още дете.
Гледаш ме тъжно, това ме тревожи,
питам се как си, дали те боли.
Хващаш ръката ми, пот ме облива,
чувствам се спрял, а влакът върви.
Виждам, обичам, в любов се заричам,
усещам и чувствам дори.
Нищо не може, да ме разтревожи,
без да те гледам обаче боли.
Това са глаголи, думи са голи,
не значат нищо за мен.
Спирам и тръгвам, без да поглеждам
в прозореца мрачен, студен.
© Димитър Дуров All rights reserved.
