Ех, моя лъст...
Ти моя лъст, греховна, неочаквана,
отровна като семена на татул,
със залеза покрила чистотата ми,
довяла дъх на нощен разгул.
Ти още първа, още неусетена,
но вдишваща наравно с мен, белязана,
пулсираща неутолима в мойте вени,
безпринципна... нанасяш се в дома ми.
Неканена, сърдита, много чакала,
нахлуваш и не мислиш да си тръгнеш,
Ти моя лъст, не си била предадена,
не бе дошъл мигът, за да разцъфнеш.
Да изпотиш гръдта ми, да се стичаш
и зачервена в мрака да се криеш...
От себе си, а не от мене,
аз знам как в нощите си виеш.
Аз само мога да се влея
в извивките ти сладострастни.
Ех, моя лъст, пенливо вино,
отрова моя... носиш щастие!
© Геновева Симеонова All rights reserved.
