Ех, поете, с хиляди съдби
Май съм над нещата, или под,
лая на живота си кервана.
И в кардиограма – морзов код,
болката отляво начертана,
филигран е в мойте стихове,
нажежава листа ми до бяло,
новото, което ми кове –
някакво, а никакво начало.
Май добре е да си малко луд,
стъпиш ли накриво – тъй роден е...
Щом отзад ти теглят зверски шут,
казваш си: Урок е, по летене.
После сбираш късчета душа,
но не стигат храм да се направи.
Мислиш си: Навярно аз греша,
другите са много. И са прави.
Май добре е да си глух и ням,
а очите – все в копанка пълна
и приспи си чувството за срам,
крив си все. С чувствителност прокълнат.
Може би ще дойде нявга ден,
ти ще бъдеш само стрък в полето,
с думите ти някой – нероден,
храм ще вдигне. Тихо от небето,
ти ще го наглеждаш може би,
тайничко надзъртащ късно нощем...
Ех, поете, с хиляди съдби,
а след своята куцукащ още...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
