Екзистенциално*
...Нощта красива... Ярко пълнолуние...
Потръпва Вятър в сънния клонак-
замислям се: Животът е безумие,
но по-прекрасен да е няма как!...
И Мисълта из Времето се носи:
напред залитне, върне се назад,
за малко спре- отсрочка да изпроси
и да разпъне шатра на номад...
Като номад Вселената живее
в Пустинята на Космоса и там
пътува постоянно тя, а в нея
е Пътят ни, но не от нас избран...
И хванат в Гравитацията здраво
Животът тук, на нашата Земя
не може по космическото право
да кривне, а е гибелна целта...
Там Някога, когато се е случвало
Творението почнало със Взрив,
естествено не сме видяли Чудото,
но проумяваме Космичният мотив:
от Нищо да се създаде Вселена
възможно е единствено със Взрив,
а после Бог решил и в седем дена
направил Свят божествено красив-
да ни остави Дом за обитаване,
да ни дари със разум и душа,
да можем да обичаме и да прощаваме
дори и непростимите Неща...
Не ни е разрешил да се намесваме
обаче във Небесните дела
и безразлично слуша днес протестите
когато питаме: А след Това?...
...Но вече се досещаме тревожно
за всичко дето още предстоѝ
и мисъл богохулна и безбожна
загнездва се във нашите глави:
дали когато Господ е създавал
светът ни, вече бил е изтрезнял,
или в пиянството на Хаоса останал-
какво е сторил Сам не е разбрал?...
Как иначе да обясним абсурда:
Прекрасното за миг да сътвориш,
а след това в столетия безумно
безпаметно и сам да разрушиш?...
И ей така в Творбата си да вложиш
един- единствен изход за Света-
без вариант резервен и възможност
за него да избегне гибелта!...
В съдбата на умиращите ледници
гадаем днес човешката Съдба:
с нелепи празници, с красиви делници,
но общо взето- тъжна веселба...
А звездното небе, в което често
мечтаем във нощта да полетим-
не би могло и ден да ни замести
Земята- Дом уютен и любим,
защото и Звездите са умрели**
и само Светлината им към нас
се носи из космичните предели:
изстинала, безжизнена, без страст...
(Но тая Светлина отдавна мъртва
когато Влюбени в нощта вървят
в очите си я виждат да възкръсва-
целунат се и после продължат...)
...А нашата Планета обаятелна
тук дръзнала живот да съхрани
е само малко въгленче останало:
от Оня Взрив.. .От преди Бог дори...
Из тъмните алеи тя се носи
на Космоса привидно подреден,
но в някой ден сама ще се кръстоса
със „Черни дупки”*** и ще падне в плен,
а бягството от тях е невъзможно,
(чистилище за грешните звезди!..)
и даже Бог избягва ги тревожно
и пътят им уплашено следи...
... Във тях ще свърши и Страстта, с която
омесваме и праведност, и грях,
а Любовта и всичко наше свято
ще се разпръсне на космичен прах...
Коста Качев
*Преди 13.5 милиарди години е бил Големият
Взрив. Какво е предизвикало Творението и защо?..
Едва ли някога ще узнаем!..Днес светлината от
Големият Взрив все още се разпространява и ние я
виждаме на екраните на телевизорите без антени-
т.н. „снежинки”.А след 3 милиарда години нашата
Земя ще бъде погълната от Слънцето и ще изчезне.
Ако има хора тогава и не са намерили път към друга
Вселена и Човечеството ще загине...
**Светлината на звездите, които виждаме е излязла
от тях преди милиарди години и звездата може вече
да е „умряла” когато виждаме светлината ѝ.
***космични обекти с чудовищна гравитация,
която „улавя” дори и светлината.Черните дупки
„засмукват” материята и какво става със нея там
никой не знае.Там законите на физиката не важат.
Нищо попаднало в тях не може да се освободи.
© Коста Качев All rights reserved.
Дано финалът на стиха да казва истината, че любовта и всичко наше свято ще се пръсне като космичен прах. И ще остане.
Стойностна поезия,която дава и познания за света и вселената...
Поздравления!