Ела!
Не съм те изживявала до лудост.
Не съм те крила в шепи от сълзи.
На мястото ми може би и други
с достойнство биха седнали, нали?
Не питам колко много ме обичаш,
но искам да съм твоят океан.
Когато си отчайващо различен,
когато си най-чужд и нежелан,
ела и протегни ръка към мене.
Ще пръсна по лицето ти лъчи
и в стона на размирното ни време
посока ще ти дам, да продължиш.
Ела, да те докосна в стих; утеха,
с която да загърнеш обичта -
износена и посивяла дреха
с ухание на мъничка мечта.
А после си иди. Като молитва,
прошепната за сетен път без глас.
И Бог да те остави, не унивай.
До тебе ще застана редом аз.
Ти няма да си сам в мъгла незрима,
напук на всички зимни ветрове.
Защото най-сковаващата зима
дарява най-добрите плодове...
© Яна All rights reserved.
